През 1885 г. българите се вдигат срещу волята на Великите сили
Чудя се защо днес сме толкова далеч от мисълта, че нещо може да ни обедини
– Проф. Баева, преди време ми заявихте в интервю, че 22 септември е пример за дипломацията, от която днес имаме нужда. Какъв акт тогава е Съединението?
– Съединението е съвсем друг случай от обявяването на независимостта през 1908 г. Тъй като от 1885 г. е отминало много време, ще припомня накратко каква е била обстановката тогава. Нашата държава е създадена само 7 години по-рано, и то след кръвопролитна война, която Руската империя води, поне формално в защита на поробените братя православни славяни, срещу Османската империя. Да, в крайна сметка след Санстефанския договор неизбежно следва Берлинският конгрес, на който новосъздадената държава е разделена на три части, една от които – Македония, е върната на Османската империя, а другите две са в различна зависимост от нея. Това насочва живите националнореволюционни настроения на българите към борба за обединение на трите части в едно – такава е целта и на никнещите като гъби из цяла България Македонски комитети. Те искат освобождението на Македония, защото е под властта на султана, но бързо разбират, че не е реалистично да се преборят с Османската империя, затова се обръщат към по-лесната и естествена цел – да се обединят двете вече създадени български държави. И са толкова убедени в свещеното право на българите да живеят в една държава, че не се замислят да подготвят международната обстановка за Съединението. Не ги интересува, че решенията на Берлинския конгрес са в интерес на много държави, които не гледат с добро око на опитите за преразглеждане толкова скоро. А и защото извършителите на акта на Съединението от 1885 г. нямат дипломатически опит, какъвто българските политици ще натрупат през следващите десетилетия, за да се стигне до добре подготвеното дипломатически обявяване на Независимостта през 1908 г. Така че отговорът на вашия въпрос е, че Съединението е истински революционен акт, който търси подкрепата на българите, а не на външните сили. И както знаем, я получава, и то не толкова в почти безкръвното вземане на властта в Пловдив, а в Сръбско-българската война, която предизвиква огромен национален подем сред българите.
– Някои ваши колеги го наричат второ освобождение на България. Съгласна ли сте с подобно твърдение?
– Не, не съм съгласна. Освобождението си е освобождение. Българската държавност е възстановена още на 3 март 1878 г. със Санстефанския договор независимо от предварителния му характер. Всъщност изграждането на новата държава започва още по време на войната с руска помощ и с участието на българи, дошли от Русия и живеещи по места. Едва ли трябва да припомням, че нямаше да има какво да се съединява на 6 септември 1885 г., ако преди това Русия не беше спечелила войната срещу Турция и не бе извоювала правото на българите (разбира се, и с наше участие: на опълченците и на помагачите) да възстановят старата си държава в модерни условия. Освобождение би било, ако тогава бяха освободени от турска власт българите в Македония. Но не става така. Големият успех на Съединението е неговата защита в Сръбско-българската война. Това е истинският национален подвиг.
– С какво всъщност удивлява едно събитие като Съединението?
– Тъй като съм убедена, че смисълът на историческите годишнини е да потърсим в миналото отговори за нашата съвременност, ще кажа, че най-удивителното от Съединението е единството на българите независимо от политическите им различия, когато става дума за национална кауза. И то личи дори и от такъв факт, че арестуваният при обявяването на Съединението в Пловдив главен управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич го приветства. А и преди това, макар да знае за подготовката му, не му противодейства, защото българската кауза и за него стои по-високо от личната му кариера. При Съединението българските политици и от Източна Румелия, и от Княжество България загърбват интересите на своите политически партии и дори на външните си покровители, защото става дума за първа голяма стъпка към реализиране на националния идеал за обединение на българските земи.
И откровено казано, чудя се защо днес сме толкова далеч от мисълта, че нещо може да ни обедини. Дали това не се дължи на пропагандирания през последните десетилетия индивидуализъм, представянето на конкуренцията като най-важното условие за успех, нихилизма и деморализацията – съзнателна или не. Миналото лято ми се струваше, че има нещо, което обединява значителна част от българите, а именно желанието гражданите да си върнат контрола върху държавата, да върнат правилата и законността, солидарността и съпричастието, за да заслужим наистина мястото си в Европа. Поне такива бяха лозунгите на протестите. Но днешните резултати по-скоро ни демонстрират колко крехко се оказва единството, когато се сблъсква с интересите.
– Какво показахме тогава с него, на какво се възпротивихме?
– Тогава, през 1885 г., българите се вдигат срещу волята на Великите сили. Може и да е заради липсата на опит, но нашите предци решават да вземат съдбата на държавата в свои ръце, а не да я предоставят на някакви далечни държави, независимо колко големи и могъщи са те. Не казвам, че и сега трябва да правим така, защото утвърждаването на Съединението е истинско чудо, което се реализира благодарение на различни обстоятелства: противоречията между Великите сили, жертвоготовността на българите, небоеспособността на сърбите в една непопулярна за тях война и т.н. Просто казвам, че тогава българите са имали по-голямо самочувствие и готовност да се борят за националните интереси.
– Има ли политика в действията ни тогава, или по-скоро става дума за защита на национален идеал?
– Политика винаги има, има я и тогава – например в смяната на позициите на партиите в Източна Румелия. По политически причини Народната партия, наричана и съединистка, се отказва от подготовката за съединение в този момент, тъй като за Русия той е неподходящ. Така тя предоставя инициативата в ръцете на Либералната партия, която е прозападно настроена. Пак политическо е нежеланието на министър-председателя Петко Каравелов да подкрепи Съединението. Важното е обаче, че въпреки политическите си интереси накрая всички го приемат и защитават. Именно защото Съединението е част от националния идеал.
– Лично вие като историк сблъсквали ли сте се с митове относно датата 6 септември?
– О, митове винаги е имало и ще има, тъй като чрез тях се изгражда национално самосъзнание. Въпросът е те да не се отдалечават твърде много от историческата реалност. В случая със Съединението обикновено се митологизира дейността на основните дейци – например на Захари Стоянов или на Продан Тишков–Чардафон, често за сметка на други участници. Но това са светли митове.
– Какво трябва да разкажем днес на децата си, какво да знаят за този ден, кои са героите му?
– Според мен трябва да им разкажем защо се е наложило Съединението на двете български държави да бъде извършено със сила, как всички българи са приветствали обединението независимо от различните си позиции и най-вече как българите масово са се включили в защитата на Съединението в една наложена им отвън война.
– Как изобщо успяваме да се обединим тогава и дистанцира ли се Русия?
– Няма нищо по-лесно от тогавашното обединение на българите, защото всички са готови да подкрепят отхвърлянето на част от Берлинския договор и да направят крачка към Санстефанска България. Проблемът с руското отношение е силно политизиран: в предишната епоха дълго време се подценяваше и премълчаваше отрицателната позиция на Русия към Съединението и изтеглянето на руските офицери от младата българска армия, докато сега Русия е обявена за основната противничка на акта. От политическа гледна точка това е обяснимо, но не е вярно исторически. Защото Русия по принцип е за Съединението, но иска българите да координират своите действия с нея и да се съобразят с нейните интереси. Това, както знаем, не става, затова тя се обявява против. Въпреки това руският император Александър III заявява: „За разединение и дума не може да става“. Тази двойствена руска позиция всъщност продължава грешките й в България, които ще имат последици в бъдеще и за двете страни.
– В днешно време много обичаме да си говорим за лидери и лидерски качества. Какво да се поучат днешните лидери от героите на миналото?
– Малко ми е неудобно да сравнявам днешните политици с героите от миналото. Не зная, може причината да е в характера на днешната епоха, в която липсват предизвикателства, изискващи героизъм, но не виждам героизъм или велико водачество сред днешните политици. Не искам да кажа, че днес няма достойни политици с морал и последователност в действията – бих могла да изброя някои, но не върви да го правя в такъв ден. Просто живеем в много по-подреден свят.
– Припомняме ли си обаче, че Съединението прави силата, или за нас е просто фраза?
– Мисля, че днес това е само фраза от миналото и надпис над сградата на Народното събрание. По нищо не личи някой наистина да се замисля дали с обединени усилия няма да постигнем повече. Вярно е, че плуралистичната демокрация предполага запазване на различията, въпросът е за обединение в защита на националните интереси. Но и това е трудно, защото националните интереси често се разбират по доста различен начин.
– Често коментираме, че е нужно да си вземаме поука от историята. Правим ли го обаче, или допускаме грешки?
– Тук с горчивина ще цитирам известната фраза на Хегел, че историята ни учи на това, че на нищо не може да ни учи. И ще добавя, че няма как да ни учи, когато не искаме да се учим. А това, което виждам, е, че историята е използвана от политиците. Става дума за злоупотреба, тъй като от големия исторически разказ се изважда един или друг факт, премълчава се всичко друго само и само да се защитят някакви частни политически или икономически интереси. Така че съм скептична към поуките от миналото. Но поне ние, историците, трябва да продължим вярно да служим на историята, за да я запазим за онези поколения, които са готови да потърсят в огледалото на миналото решения за новите предизвикателства.
Визитка:
Родена е на 12 януари 1951 г. в София
Завършила е специалност „История“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“
Специалист в Катедрата по нова и най-нова обща история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1980 г.)
Кандидат на историческите науки (1982 г.), „Полската селска партия на Ст. Миколайчик в периода на утвърждаване на народнодемократичната власт в Полша 1945-1948 г.“/Монитор.БГ
