Тази седмица в онлайн изданието на германския „Ди Цайт” бе публикувана позиция на българския театрален режисьор Димитър Бакалов за това как се справя България с пандемията.
В публикацията 58-годишният актьор, а от 2016 г. r директор на Théatro в София, е представен като човек, сбъднал мечтата си – да има собствен театър. По време на пандемията обаче той е силно разтревожен за бъдещето му. Интервюто е част от поредицата „Ние, съседите“. Тя търси отговор на въпроса „Как живеят европейските граждани при пандемията?“ Проектът се нарича Europe Talks („Европа говори“) и в него участват медии от 15 държави.
Позицията на Димитър Бакалов е озаглавена „Театърът трябва да се случва на сцената, не в интернет”. Публикуваме я без съкращения или редакторска намеса.
Моят театър разполага с 400 места, което го прави най-големият частен театър в София. Играем по-комерсиални представления, стендъп комедии, пиеси от типа на Caveman (комедийната пиеса Defending the Caveman – „Защита на пещерняка“, е написана от американския актьор и комик Роб Бекер. Изпълнява се на 30 езика и е гледана от 8 млн. зрители в 45 държави – бел. ред.). Ние печелим само от публиката си, така че не можем да правим театър за елита като държавните театри, които получават пари от Министерството на културата. До март имахме около двадесет представления на месец, след което, без каквото и да било предварително предупреждение, трябваше да затворим. Обещаните от държавата пари така и не дойдоха. В черни краски виждам перспективата за предстоящия театрален сезон. Вече не съм сигурен дали знам какво трябва да правя.
При първото затваряне – между средата на март и края на април – правителството въведе много строги мерки. Човек можеше да излезе да си купи хранителни стоки и толкова. Резултатът от това беше, че до есента различните показатели, свързани с разпространението на COVID-19 в България, бяха ниски. Това беше добре. Но от друга страна затварянето много сериозно засегна културната индустрия.
Докато останалата част от Европа преживяваше първата вълна, България, до голяма степен, беше пощадена заради строгите мерки. През есента обаче броят на заразите рязко нарасна и доведе до частично затваряне на страната в началото на декември. Частните събирания са разрешени, ако хората са максимум 15 души. Детските градини, училищата и другите образователни институции са затворени, а също така не работят и фитнес центровете, кината и музеите. Има изключение за театрите, като те могат да работят, при положение, че продават до 30 процента от местата си.
Правителството оправдава тежките противоепидемиологични мерки със сравнително високата смъртност в страната. Здравният министър Костадин Ангелов я обяснява с факта, че много хора са се опитвали да се лекуват сами и са отишли на лекар, когато вече е било твърде късно. В България има много хора със сърдечно-съдови заболявания. Сега страната ни възлага големи надежди на ваксината. Българското правителство вече представи план за ваксинация, който е в пет фази. Ваксинациите трябва да бъдат доброволни и безплатни.
Ние, театралите, имахме среща с министъра на културата. Беше ни казано, че правителството ще помогне на всички.Че ще се осигурят пари от ЕС и че самата ни държава има средства за такива случаи. Че не бива да се притесняваме. Ето защо ние изпратихме до министерството заявки от какво имаме нужда. Нито един от частните театри не получава субсидия. Но все още ни бавят решаването на проблема.
Съвсем наскоро ми се обадиха от Министерството на културата:
„Кандидатствахте ли за пари?“ – „Да.“
„ Получихте ли пари?“ – „Не.“
„Казахте ли, че не сте получили пари?“ – „Не.“
„Защо не?“ – „Защото вече не искам да чувам за вас! Просто ме оставете на мира!“
Писна ми. Вече не чакам помощта ви. Трябва сами да се справим – и от опит знам: винаги някак-си съм се справял!
Нашият театър е в стара сграда от 50-е години. Преди това е било Дом на българо-съветската дружба. България е била близък съюзник на Съветския съюз.
Още като дете обичах да ходя на театър. Но ми липсваше смелост да реша да се занимавам с театър. Баща ми беше инженер, затова кандидатствах инженерство. Дори започнах да следвам. И веднага бях привлечен от театралната трупа на университета. Ръководителят й ми каза, че трябва да кандидатствам в Театралната академия, защото съм много добър. Приеха ме на втория опит. Завърших следването си през 1988 година.
Година по-късно настъпи демокрацията и сложи край на комунизма. С актьорство в онзи период човек не можеше да се издържа. Заплатите бяха мизерно ниски. Затова продавах коли, компютри, застраховки – абсолютно всичко. В началото на 2000-та основах продуцентска компания за реклами. Но всъщност, исках да имам собствен театър, в който да мога да играя това, което искам. Така основах театъра си в София. Вече четири години ръководя Théatro. В началото беше трудно, не знаех дали ще се получи. През март най-накрая нещата започнаха да стават. За първи път изглеждаше, че това, което правим, ще сработи. Надеждите ни се сбъднаха – и тогава изведнъж настъпи тази пандемия.
По онова време карах ски в Австрия, а в България нямахме нито един случай на коронавирус. Един колега ми се обади и ми каза: Димитре, от днес театърът ти е затворен. Без предварително предупреждение. От днес за утре. По-точно казано – от днес – за днес.
Правителството вижда враг в частния театър
Смятам, че управляващите виждат врагове в лицето на хората, работещи в частния театър. Ние можем да правим това, което искаме. Можем да говорим това, което искаме. Затова не ни харесват. Имаме корумпирано и престъпно правителство, което се грижи само за себе си. Единственото, от което управляващите се интересуват, е как могат да крадат от нас, хората. През лятото протестирахме срещу правителството. Срещу корупцията, за независима съдебна система и свободни медии. Десетки хиляди хора излязоха на улицата. Аз също. Следващия март ще има нови избори. Управляващите ще направят всичко, за да манипулират резултатите. Но протестите ме изпълниха с надежда, че все още можем да променим нещо в това скапано управление.
Правителствената пропаганда звучи така: О, Боже, всички ще умрем! Болниците са пренатоварени и това е вярно. Но това не е защото имаме толкова много случаи на коронавирусна инфекция. Това е така, защото нямаме достатъчно лекари и медицински сестри. Това са професии, които в България никой не иска да работи, защото са изключително зле платени. В моето семейство взаимно се заразихме с коронавирус. За щастие всеки го изкара леко и не ни се наложи да разчитаме на болниците. Страхът от болестта за нас бе по-страшен от нейните симптоми.
В момента имам късмета, че моят наемодател не иска от мен да му плащам наема за театъра. Иначе отдавна щях да съм на улицата. Но как ще продължи по-нататък, нямам никаква представа. Трябва ли да правя онлайн театър, да стриймвам? Но това не е истински театър. Театърът съществува благодарение на представлението, на контакта с публиката. Трябва да се играе на сцената, а не в интернет.
Хората се страхуват
Късметлия съм, че освен театъра имам и продуцентската компания, която снима реклами. Тя все още работи. Предимството на рекламата е, че не трябва да е на живо, за да въздейства.
През лятото можех да отворя театъра, първо с 30 процента от местата, а на по-късен етап – дори с 50 процента. Но в България театралният сезон продължава от септември до май. Никой не ходи на театър през лятото. Обикновено хората се връщат през есента. Но не и този път.
През октомври в театъра поставихме пиеса с много известни имена – Асен Блатечки, Малин Кръстев – абсолютни топ актьори. Тя бе режисирана от много популярния в Русия режисьор – Андрей Россинский. Той в Москва е имал собствен театър, но тъй като не понася Путин, преди десет години се премести в България. Билетите за такива представления обикновено се разпродават за месеци напред. Но продадох само тридесет билета за премиерата. Хората се страхуват. Не искат да ходят на театър. Опасявам се, че това няма да се промени през зимата.
Надеждата ми е във ваксинацията. Тя ще премахне страха у хората. Вече си мисля дали да не поръчам да напишат за театъра пиеса за пандемията. Можем да я поставим, когато вече ще имаме ваксината, когато всичко свърши. Защото искам да е черна комедия. И в никакъв случай трагедия.
