В Деня на народните будители, публикуваме интервю с режисьора Иван Черкелов, дадено специално за „БАНКЕРЪ“. То е направено по повод последния му филм „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ и очакваше момента, в който заглавието щеше да се завърти по кината. Пандемията забави процесите и за да не рискуваме интервюто да загуби актуалност, използваме днешния празник, за да го публикуваме. Едно от признанията на режисьора в разговора звучи наистина будителски: Ако човек прави нещата, защото не може да не ги прави, тогава какво значи – трудно, лесно, евтино, скъпо, как ще живея, как ще спечеля, дали ще изгубя… Тези въпроси отпадат от само себе си.
Господин Черкелов, поводът за разговора ни е вашият нов филм „Не влизай в пререкание с персонала на банята“. Той е сниман в родния ви град Ловеч. Ако това изрично не се обявяваше, щеше ли да се разбере ситуацията, в която са героите ви?
Във филма няма нищо неразбираемо за човек, който не е българин, просто защото касае такива основни неща от човешкото съществуване, които са понятни навсякъде по света. Конкретността на мястото на действие – Ловеч, България – е необходима, за да бъде ситуацията автентична. Това много ме занимава във филмите, които правя. Нещата да са автентични.
Филмът по действителен случай ли е?
Не, не правя филми по действителни случаи. Във филмите си използвам, в по-голяма или в по-малка степен, неща, които познавам. Неща, които съм наблюдавал, за които съм чувал.
Как би трябвало да се разбира заглавието на филма – „Не влизай в пререкание с персонала на банята“ – като съвет или като заповед?
В никакъв случай не е съвет, а заповед. Това е една императивна табелка в банята, която си спомням като дете. Самата заповед има абсурдно звучене, а абсурдът е нещо, което винаги ме е занимавало, защото е неизменна част от нашето съществуване. И неизменна част от човешкото съществуване изобщо. Но във времето и мястото, на което живеем, абсурдът е в приятно засилен вид.
В свои предишни интервюта казвате, че ви интересува групата, защото няма много ярки персонажи. И днес ли продължава да е така?
Имал съм предвид не че няма ярки персонажи, а че много рядко се наблюдават цялостни личности – завършени характери. В този смисъл ми е интересен груповият портрет, защото това, с което се опитвам да се занимавам, и което е свързано с нашето живеене, е една мозаечна представа за живота, който водим. Всъщност съчетанието между отделните парченца в мозайката, на пръв поглед несъчетаеми, създават цялата картинка.
А как сте вплели образа на Левски в новия си филм?
Във филма Левски присъства под формата на паметника си в Ловеч. Неговото присъствие е много важно, но е периферно. Общо взето ние водим, повече или по-малко, не много значим живот. Да не кажа незначителен живот и същевременно почти за всеки нормален човек има някакви монументални стойности в съществуването. Смисълът на появата на паметника на Левски е в буквалността на този монумент – това е нещо, което винаги ценностно присъства. Друг е въпросът как ние се отнасяме към тази монументалност в нашия живот.
Как си представяте един значим живот?
Ще навлезем прекалено във философски теми, които не е много уместно да подхващаме, но струва ми се, че на въпроса ви отговаря героинята към края на филма. Тя е болен човек, който, знаейки какво му предстои, някак си отказва да се вкопчи в живота и да се мъчи до последно. Това не е много често срещано поведение, но тя, понеже е лекарка, и горе-долу е наясно какво й предстои, някак-си решава доброволно, с достойнство и спокойствие да напусне тялото си. И разговаряйки с брат си, те си разменят реплики от рода на: „Винаги съм мислел, че в живота има нещо друго извън простото поддържане на живота“. Тя му отговаря: „Да, сигурно вярата. Вярата, че има нещо друго.“ И в този смисъл си представям един осмислен човешки живот – поне с такова разбиране и нагласа – че имаш нещо друго извън простото поддържане на живота. А вече какво точно е това друго – и доколко човек се занимава с него – това е въпрос на личен избор, на лична нагласа, на обстоятелства.
Интересувате ли се от политически и социални послания?
Човек не може да не се интересува – и от политическите, а още по-малко от социалните обстоятелства, в които живее, но винаги съм имал усещането, че на първо място е определяща отделната личност. След това идва социалното обкръжение, след това идва политиката, която се занимава с това как да подобри социалния живот. Но има нещо важно – според мен подобряването на битието при нормалния човек идва от вътрешното му дълбоко лично усещане за света, за него самия и за хората около него.
Знаете ли дали филмът ви ще бъде излъчен по телевизията?
Нямам никаква представа, но това, което гледам във визуалните медии, е че се набляга основно на забавлението и на злободневната социална проблематика и в този смисъл телевизиите не се занимават със сериозни, по-трудни филми. Филми, които карат хората да мислят. Нямам предвид конкретно последния ми филм, а изобщо. Много рядко можеш да видиш по някаква телевизия – не само българска, а и световна – някакъв действително сериозен филм.
В предишния ви филм „Семейни реликви“ сцената с бащата на едно от убитите от ромите момчета, беше трудна за приемане. Той като че ли бе доволен, че децата „са се отървали от свинския живот“. И убийствата, и реакцията на родителя, предизвикваха гняв, но филмът сякаш не даваше отговор как това повече да не се повтаря.
Не гледам на работата си като на някаква възможност да давам на хората отговори –как да живеят и какво да правят или да съобщавам какво аз си мисля за живота. Гледам на работата си като възможност да поставям някакви въпроси, да провокирам зрителите да се замислят и тогава, когато действително съм успял, нещата са се случили. Поне при мен е така – когато някой ме накара да се замисля над нещо, това в повечето случаи ми носи радост.
Как ще се разпространява филмът ви по кината?
Нямам никаква представа. В конкретната ситуация с коронавируса не мисля, че някой е наясно какво точно ще се случи с филма.
Знаете ли дали Министерството на културата планира да подпомогне разпространението на българските филми в условията на пандемия?
Не, това е повече или по-малко работа на продуцента на филма – на Атанас Маринов. Какво ще се случи, зависи от него. Коронавирусът не спира филма, просто прави нещата по-трудни, но откакто правя филми от 1988 г., когато излезе първият ми филм, досега винаги нещо възниква. Винаги има някакви трудности. Винаги има пречки. Намирам това за нормално – не мисля, че сега сме в ситуация – говоря само от гледна точка на филмопроизводството – а не изобщо – която никога досега не се е случвала и е крайно необичайна. Винаги е имало някакви пречки.
Случвало ли ви се е да имате трудности да намерите актьори или технически екип, с който да снимате, защото тези конкретни хора точно по това време снимат за чужди продукции?
Не. Никога. Аз снимам рядко, приблизително веднъж на пет години поради независещи от мен обстоятелства и, общо взето, работя с постоянен екип от хора. Така че екипът е наясно с предстоящите снимки, доста преди те да започнат. Така че нямам никакви оплаквания по отношение присъствието на чуждите продукции. Напротив – тяхното присъствие е много добро за целия технически екип във филмопроизводството. Първо – хората са заети, второ – поддържат форма и се усъвършенстват.
С вас ли се договарят хонорарите на актьорите?
При различните продуценти е различно. Някой може да ме попита – в някои случаи имам такива консултации, но продуцентът е човекът, който решава с какви финанси разполага за актьорските хонорари и как ги разпределя.
В България един режисьор може ли да живее, ако снима по един филм на пет години?
Зависи от неговата нагласа и обстоятелствата, в които живее. Ако човек иска да поддържа висок стандарт на живот, ако има голямо семейство, за което да се грижи, не просто ще му е трудно, а направо невъзможно. Но ако е свикнал на две и двеста – не е голям проблем.
А ако прави филми като „Мисия Лондон“, който е смятан за най-печелившия за последното десетилетие? Има ли печеливша стратегия за правене на кино?
Конкретно за „Мисия Лондон“ филмът е така замислен, че да получи максимална зрителска аудитория и да донесе печалба. В страна като България – с потенциални зрители, съвсем произволно говоря, – 1 млн. души, да донесе един филм печалба, е малко трудно. Така или иначе той може да си върне средствата, но такива примери са много малко. Така е, откакто изобщо съществува кино в България. От това, което съм учил във Филмовата академия, знам, че у нас филмът, който е донесъл най-много приходи, е индийски, от 60-е години, преди „Слонът, моят приятел“. И причината за неговия успех е, че ромската общност го е гледала по 20 пъти. Но тогава един билет струваше 20 стотинки.А по отношение на стратегията – аз не си задавам такива въпроси и изобщо думата „стратегия“ не ми се върти в главата. Правя филм, когато имам нещо да кажа и когато ми се говори за нещо конкретно. Когато нещо ме занимава, което си мисля, че ще занимава и хората. Изобщо за мен някакъв основен белег при правенето на каквото и да е – не само на кино –е да не можеш да не го направиш. А не да го направиш просто така – за да има нещо. Така съм се отнасял към всичко, което съм правил досега.
В началото на пандемията Домът на киното организира дискусии в рамките на една специална поредица „Говори с киното“. И там бе обсъждано колко е трудно да се снима първи филм у нас. Даже някои от режисьорите признаха, че не биха посъветвали младите, ако ги попитат, разбира се, да се захващат с кино в България. Че това е на ръба на възможното.
Това не е вярно. Тук пак опираме до това, което казах преди малко. Ако човек прави нещата, защото не може да не ги прави, тогава какво значи – трудно, лесно, евтино, скъпо, как ще живея, как ще спечеля, дали ще изгубя… Тези въпроси отпадат от само себе си. Не съм чувал за нито един случай от 30-е години на демокрацията, в която живеем, някой да е предложил нещо изключително добро и то да не се е случило, защото някакви много лоши хора му пречат. Просто няма такова нещо! И това се отнася не само за киното. За всичко. Сега – че е трудно, че трябва човек да има търпение – това е естеството на професията. Нито един от моите сценарии не е минавал от първия път в комисиите на Националния филмов център – кандидатствал съм по два, три, четири пъти. Като не можеш да не го направиш – това просто го приемаш за част от цялата работа.
Случвало ли ви се е да променяте много сценария, за да мине през комисиите?
Не, аз не променям. Просто упорствам.
