Според Ами Буе българите населяват България, Долна Мизия и по-голямата част от Горна Мизия; те съставят при това главната ядка на населението в Македония, с изключение на най-крайната югозападна част от Костур до и по Бистрица.
На днешния ден можем да си спомним за Ами Буе (на френски: Ami Boué) – френският учен от германски произход, приел австрийско поданство, геолог, географ, картограф и етнограф. През 1830 г. е сред основателите на Френското геоложко дружество, а пет години по-късно става негов председател.
Между 1836 и 1839 г., заедно с Огюст Викенел като топограф, Ами Буе предприема експедиция на Балканския полуостров, където извършва продължителни натуралистични и етнографски проучвания.
През 1836 г. двамата изследват Рила (2925 м), долината на река Струма и Пирин (2914 м). Същата година пътуват по река Черни Дрин в Македония, изтичаща от Охридското езеро (348 км2) и по нейния десен бряг проследяват, описват и картират редица масиви, в т.ч. Шар планина (60 км).
Ами Буе се връща в България без Викенел и описва Софийската котловина и Витоша (2290 м).
През 1837 г., вече сам, изследва северните и южни склонове на Стара планина (2376 м) от Искърския пролом до Черно море, в т.ч. цялото течение на река Камчия (244 км), като пет пъти я пресича. Той установява също, че от запад на изток планината постепенно се понижава, като към Черно море не превишава повече от 700 метра.
Много правилно картира горното течение на река Искър, като показва, че реката прорязва Стара планина, не на изток от София, както е показано на старите карти, а на север от нея. Ами Буе изследва средното течение на Тунджа и вместо високите планини, нарисувани на старите карти, открива хълмове и група ниски конични възвишения и „обръща“ реките да текат на юг към Егейско море, а не на изток към Черно море. Освен това доказва, че Стара планина не е свързана с планина Странджа.
От Тунджа пътешественикът се насочва на юг и отново поправя старите карти, например че хребетът Текирдаг (около 100 км, 945 м) не е висока планинска верига, а нисък хребет, разположен покрай северния бряг на Мраморно море.
След това проследява цялото течение на Марица (514 км), където го очаква нов географски сюрприз. По съществуващите тогава карти реката тече в тясно дефиле със стръмни отвесни склонове, а Ами Буе открива и оконтурява широката и плодородна Горнотракийска низина. Проследява северните и източни склонове на Родопите и установява, че планината завършва на 20-30 км западно от река Марица.
Първото сведения за съществуването на покрит мост (транспортен и пешеходен) в Ловеч е именно от френския пътешественик Ами Буе от 1838 г.: „Покрит и украсен с дюкянчета каменен мост“.
След завръщането си в Париж издава „La Turquie d’Europe; observations sur la geographie, la géologie, l’histoire naturelle“ (1840 г.), която е сред най-важните за времето изследвания на региона, включително на територията на България. Книгата му е съпроводена и с първата изработена геоложка карта на България. През 1849 г. съставя първата етнографска карта на османската част на Балканите. Според него:
„Българите населяват България, Долна Мизия и по-голямата част от Горна Мизия; те съставят при това главната ядка на населението в Македония, с изключение на най-крайната югозападна част от Костур до и по Бистрица.“
За етнографската карта на Османската империя на Ами Буе от 1847 г. руският учен Тимотей Флорински казва, че е максимално точна и е правена преди началото на споровете за народностите в Македония.
През 1841 г. Ами Буе се установява във Виена. Там получава австрийско поданство и продължава изследванията си, най-вече по геологията на Балканите.
В памет на пътешественика, в София има една улица в централната част на града, която е кръстена на французина Ами Буе.
